Статия

Колаж за Параджанов

от Лиза Боева

8/11/2022

В юношеството си събирах в тефтер интересни случки – записвах си прочетени истории, изрязвах от вестници и списания кратки текстове, добавях фотографии и рисувах нескопосано онова, което не можех да опиша с думи. Да речем: чудата картина в рамка – там бе Мона Лиза с няколко десни ръце и три полу-лица. Върху едно от лицата имаше око на челото, а главата бе обрамчена със залепени по повърхността перлички. На масата пред трите изображения на флорентинската дама бяха прикрепени две истински вилица и лъжица, покривката бе от плат, а рибата в прозрачна чиния бе нарисувана. Неизвестно защо там се мъдреше и фотография на една бяла птица, която изглеждаше така, сякаш ѝ е студено…

Не знаех думата колаж. Но знаех, че чудатите, прерисувани от мен многоръки Джоконди са дело на някой си Параджанов; знаех, че множество от странните истории в моя тефтер са истории на този Параджанов (у дома се говореше най-често за руска култура, носеха се отнякъде чуждестранни списания, вестници и самиздат материали). Още преди да съм гледала неговите филми, в юношеското ми въображение Параджанов бе най-вълнуващо зрелище.

Ето моят колаж за Параджанов, добавян в годините и сетне подреден хронологично.

Сурен Параджанов (единственият син на Сергей Параджанов, роден е през 1958 г. в Киев.):

Една от двете сестри на баща ми – леля Рузана, бе завеждащ катедра в Московския авиационен институт. Там изобретяваха горивото, с което ракетите летяха в космоса. От нея знам за Ничар Каримова. Баща ми бил студент във ВГИК, когато я срещнал – тя продавала парфюми в ЦУМ на "Красная Пресня". Красавицата-татарка била от Монголия. Оженили се съвсем скоро, без да предупредят близките си, без да поискат благословията им. И ето, че в Москва пристигнали обидените братя на Ничар. Те поискали откуп от баща ми, ала той нямал пукнат грош, та само разперил безпомощно ръце и рекъл: "Вземете шубата ми, по-скъпа вещ от нея нямам". Още същата нощ братята взели шубата. В нея увили Ничар, обвързали всичко със сизал и оставили товара на железопътните релси. Влакът премазал тялото.

Леля Рузана казваше, че дълги години с баща ми търсили гроба и́.

– Но как ще го откриеш? – питала леля ми. – Всичко е буренясало, камъните не се виждат, надписите са се заличили…

– По миризмата! – отвръщал уверено баща ми. – От Ничар винаги се е носила миризмата на парфюма "Есенни листа, лежали дълго в мократа земя".

– Че що за парфюм е това?!

– Нейният.

Григорий Чухрай (руски сценарист и режисьор, 1921–2001):

В общежитието живеехме в стая трима – Алов, Параджанов, Наумов и аз. Леглото на Параджанов бе най-голямо: бе го сковал сам, като под матрака имаше дървена двойна врата, взета без разрешение от богаташки дом. Той казваше, че ще върне вратата, щом се премести от общежитието, ето защо не откачаше ни пантите, ни дръжките.

Веднъж дойдоха мои роднини от Мелитопол и Параджанов им преотстъпи голямото си легло – там те всичките се побраха. Той ни увери, че има приятели със свободно място и не се върна, докато моите хора не заминаха. След време разбрах, че през тези нощи е спял на стол в един от многото тъмни коридори на общежитието, увит със знамето, което денем парадно се вееше от балкона на втория етаж.

Светлана Щербатюк (втората съпруга на Параджанов, майка на Сурен):

От киностудията ни дадоха най-сетне едностайна квартира и животът трябваше да стане по-лек. Ала не бе. Нищо не правех така, както искаше Серьожа – ни ябълките белех с равномерни движения, ни чашите нареждах така, че да блестят на западното слънце… Поставяше ме, подобно на кукла, до прозореца, обкичваше ме с гердани, поправяше косите ми и настояваше тъй да чакам винаги, когато той идваше към къщи и гледаше от улицата към нашата стая. Добре, само че аз не знаех кога ще дойде! Понякога се връщаше след десет минути, а понякога – след два дни.

Но най-мъчително бе обличането. Ако трябваше да идем някъде, със Суренчик ни гиздеше като за цирк – цилиндър на главата, ръкавици, пера... На улицата хората се обръщаха след нас, мислеха, че някъде в града започва клоунада.

Георгий Данелия (сценарист, режисьор, актьор от грузински произход, 1930-2019):

В затвора Параджанов събирал капачки от алуминий, с които се затваряха бутилките с мляко. Той ги пресовал и с пирон оформял линии. Един от тези медальони той подарил на Тонино Гуера. Тонино отлял медальона в сребро и го подарил на Фелини. Фелини по това време бил вече тежко болен и лежал в болница.

Казал на Тонино: "Хайде от този медал да направим награда и да я наречем "Амаркорд". Ще връчваме тази награда на фестивала в Римини – в града, в който сме израсли, където сме снимали "Амаркорд". Това ще бъде нашата награда!"

Тонино му разказал какви филми са включени в конкурсната програма на фестивала и кой от режисьорите е пристигнал. Като чул моето име, Фелини предложил на мен да ми бъде присъдена наградата.

– Ти не си видял новия филм на Данелия!

– Не съм. Но съм гледал "Не тъгувай!" и това е достатъчно.

Така получих наградата "Амаркорд" от Фелини, защото обичаше филма "Не тъгувай!" и от Параджанов, който не харесваше филма "Не тъгувай!"

Василий Катанян (режисьор-документалист, мемоарист, 1924-1999):

След развода със Светлана Параджанов живееше сам в стая, която бе и хол, и кухня, и коридор, и баня, и спалня, и ателие. Но най-вече приличаше на музей. В златна рамка на стената бе поставил писмо от Фелини, изпъстрено с комплименти, което започваше с думите "Скъпи мой приятелю!". До него (в сребърна рамка) – писмо от Анджей Вайда, започващо с обръщението "Почитаеми Учителю!". На тавана бе окачен изящен стол с дъното надолу, за да могат всички да прочетат надписа: "От колекцията на Негово Императорско Височество Николай Втори".

Една съседка донесе вечеря – варено месо и картофи. Серьожа с царствен жест върна чинията. След няколко минути донесоха същата чиния, но яденето бе поръсено с магданоз, а по средата бе поставена… роза.

– Туй е вече друга работа! – кимна Параджанов.

Това бяха дни, в които той нямаше пукнат грош и най-често гладуваше…

Сергей Параджанов (в беседа с Тарковски и Катанян):

В затвора видях Джокондата, която ту се усмихваше, ту се мръщеше, ту плачеше, ту се смееше… Разбрах, че тя е вечно жива и винаги друга, тя може да бъде всякаква – тази велика картина е неизчерпаема. Знаеш ли защо тя така гримасничеше? Бе нетърпима жега и свалихме ризите си. Работихме голи до кръста. Един от затворниците имаше на гърба татуировка – ликът на Джокондата. Когато той вдигаше ръце, кожата му се опъваше и Джокондата се смееше. Когато се навеждаше, тя помръкваше, а когато той се почесваше зад ухото, тя намигаше. През цялото време ни правеше физиономии!

допълнителни материали към лекциите и онлайн курсовете

Филизи 33
Занимания по изкуства за деца и възрастни

назад