Век преди Рилке да свърже своя прословут елегичен цикъл със замъка Дуино точно тук, в замъка помества своите романтични герои френският писател Шарл Нодие в романа "Жан Сбогар". 

Тайнственият Сбогар, както нарича разбойника-благородник Пушкин ("Евгений Онегин", гл. 3, XII), театралният шармантен двойник на Байроновия Корсар: Жан витае из мрачните зали на Дуино, поглеждайки през рамото и на 37-годишният Райнер Мария Рилке. 

Тук, гостувайки във фамилното имение на своята покровителка Мари фон Турн унд Таксис, през зимата на 1912 г. Рилке започва да пише поетически цикъл. Странно, но особено първите две елегии (именно тези, които са създадени в Дуино), силно напомнят по своята мистична мощ случилото се в замъка във времената на Жан Сбогар. 

А какво се е случило ли? Шарл Нодие (който сетне ще се заеме с библиографията на френските литературни безумци) разказва за Антония де Монтлион – прелестна млада жена, която бавно угасва, сломена от неназована болест. Неин възлюбен е духовитият венецианец Лотарио и любовта им, разбира се, както повелява романтичната традиция, е обречена. Лотарио (притиснат от обстоятелствата – френските войски завземат италианските земи) се хвърля от Дуино във водите на Адриатика пред очите на Антония. 

Ала Антония не знае, че Лотарио – това е не кой да е, а самият Жан Сбогар – легендарният водач на отряд от кръвожадни разбойници, на една от множеството шайки, върлуващи около Триест в онези злокобни времена. 

Антония не знае, че Жан Сбогар театрално сменя своите самоличности когато поиска – той е ту арменски смирен монах, ту остроумен венециански аристократ, ту зловещ демон в човешки облик. Жан Сбогар е загадка: той е едновременно плашещ и привличащ, ангел и сатана. Владимир Набоков описва героя по следния начин: Сбогар ту се явява на сцената, ту внезапно я напуска, подобно вълшебен фенер или както е в повестта на лорд Байрон, където героите ту изникват пред читателя, ту пропадат от взора му; ако не придадем значение на това, че Сбогар е образец за целомъдрие, бихме могли да го мислим за двойник на Корсар. Набоков пише тези редове в книгата си за "Евгений Онегин". За Пушкин Сбогар е важен персонаж – името на легендарния разбойник ще се появи още веднъж в неговото творчество: Сбогар е името на кучето на Берестов (разказът "Господарката-селянка" от цикъла "Повести на Белкин").

Тайнствената двойственост, витаеща из замъка Дуино, пронизва първата елегия от цикъла на Рилке. Ето началото:

"Кой моя вопъл дочул би сред сонма от ангели,
щом възопия? На кой херувим милосърден сърцето
ще се разтвори за мене – без мигом да падна
в плен на могъщата негова власт? Та нали с красотата започва
страшното… Ужасът, който все пак поносим е,
щом тя възторгва ни, някак нехайно пропуснала
да ни затрие до крак… Всеки ангел, уви, е ужасен!"

Ангелът на Рилке – това не е сладострастно ренесансово купидонче или миловидно бароково амурче. Това не е и ангел от християнската йерархия на ангелите – в християнството ангелите (независимо от своето положение) са сътворени, за да служат на човека: да подбуждат любов към Бога – серафими; да просвещават в божествена любов – херувими; да учат на самообладание и да направляват земните владетели да управляват мъдро – господства; да учат хората как да постъпват в ежедневието си – архангели; да наставляват в добродетелен живот – ангели от трети ранг и т.н.  

Ангелът на Рилке наподобява вехтозаветен небесен войн, размахал своя огнен меч в простора. Ала този ангел не идва с добра вест подобно Гавриил при Мария; ангелът на Рилке е прекрасен, страшен, пленяващ ("с могъща власт") и… глух.  

"Кого да зовеш, от кого ли
помощ да чакаш? От ангели – не". 

Съчетанието на прекрасно и страшно – това, разбира се, е общо място в литературата. Но при модерниста Рилке произходът на ужаса е в осъзнаването, че нито на земята, нито на небето има за човека помощ, защото… природата е уморена.

 

Преуморена:
"Да, изтощената вече природа едва ли приела би всички
влюбени, сякаш че няма тя сили за ново зачатие, нито отново
да ги роди". 

Повикът, който дочува Рилке, иде от дълбините, от онези, умрелите млади. И странно, но тук поетът си спомня за някакъв надпис, който някога е видял на фасадата на венецианска църква:

"Горе, високо, съзираш понякога надпис с поредното послание,
както и там преди време на плочата в Санта Мария Формоза". 

За да излекува своята неназована болест, а и за да избяга от страховития разбойник Жан Сбогар, който върлува из земите на Триест, Антония де Монтлион заедно със своята сестра (която пък е в цветущо здраве) се отправя към Венеция. Дали Рилке е чел романа на Нодие, дали е имал представа по кои улици се движи Антония и кои църкви посещава – това не знам. Но в Жан Сбогар се разказва за това как сестрите де Монтлион вървят бавно по венецианските улички (Антония няма сили да върви бързо) и в една от разходките си из квартал Кастело пресичат каменния мост Ruga Giuffa. Този мост, показва ни картата на Венеция, води към площада Санта Мария Формоза – тук се намира едноименната църква, изградена в началото на XV век. 

За каква плоча от фасадата става дума в стихотворението на Рилке? Особена загадка няма: през октомври 1602 г. тук е погребан Вилхелм Хелманс – млад наследник от знаменита фламандска търговска фамилия, водела своите дела във Венеция.

 

Ето (в моя съмнителен превод от латински) епитафията: 
"Живях за другите, докато имаше живот. Не загинах в пожара, в студа живея в мрамор. Името ми бе Хелманс Вилхелм. Фландрия скърби, Адриатическо море въздиша, призовава към смирение".

Същото Адриатическо море, отнесло живота на разбойника Жан Сбогар. Ала в самия финал на романа на Нодие страдащата Антония (приела монашески сан) вижда пред себе си – подобно призрак, появил се от огледалния свят – Жан Сбогар. Щом го съзира, тя рухва.

Един от полицаите приповдигна главата в края на капюшона, сетне я пусна и тя се одари в каменната настилка на моста.

"– Това момиче е мъртво – рече той.
– Мъртво е – потвърди Жан Сбогар, вглеждайки се внимателно. – Да тръгваме!"
Това е финалът на "Жан Сбогар" (в моя превод, уви – на български романът не е преведен).

 

Героят е подобен на ангелите, които описва Рилке – ни реален, ни нереален; ни жив, ни мъртъв. 

"Казват, небесните Ангели тъй и не знаят дали са сред живите,
или сред мъртвите. Неукротимият вечен поток се развихря
и прекосил и едното, и другото царство, отнася със себе си всички
възрасти, а гласовете им тънат в гръмовния негов ехтеж". 

 

 

 

Тръгнах в мислите си за "Дуински елегии" на Райнер Мария Рилке по път, който не съм сигурна, че е вървян. Но ми се струва, че модернистичният асоциативен ред тук е уместен: замъкът Дуино е така важен за поета, че поставя името му в названието на целия цикъл.

Преводът на Кирил Кадийски (върху корицата на изданието на Колибри е изписано "поетическа версия Кирил Кадийски") е така красив, така вълнуващ, че подтиква читателя отново и отново да посяга към текста. 
***

Подобно цикъла на Рилке, ще се постарая във формата на цикъл да представя своите мисли при прочита на "Дуински елегии". Толкова много и така плътно е писано за "Дунски елегии", та не ми се иска да преповтарям, а да откроявам очевидното – кому е нужно? Ала постепенното разгръщане на този поетичен текст от неочаквана гледна точка, струва ми се, може да се окаже интересно.