Художествено-документалният филм "Уилям Шекспир: най-известният човек, който никога не е съществувал" се базира (що се отнася до документалната част) на академичния труд на доц. д-р Лиза Боева "Проектът "Уилям Шекспир".

​

В тази монография Боева представя следната теза: Уилям Шекспир от Стратфорд-на-Ейвън не е истинският автор на Шекспировата драматургия. Такъв човек е съществувал, да, но той е бил единствено актьор и успешен предприемач. Творецът, създал пиесите "Хамлет" и "Лир" е друга личност, която предпочита да остане скрита. Боева твърди, че тази личност е Роджър Манърс, V граф Рътланд. В академичния труд "Проектът "Уилям Шекспир" са представени доказателства в подкрепа на изложената теза. Текстът е поделен на две части: в първата са посочени документи (използвани са копия предимно от Фолджъровата библиотека във Вашингтон – най-големият архив днес на Елизабетинска литература).

 

Тези документи са два вида:

​

Документи, достигнали до нас днес, свързани с личността на Уилям Шекспир от Стратфорд-на-Ейвън (1564-1616); Документи от периода 1592-1623, достигнали до нас днес, свързани с писателя Уилям Шекспир.

​

Във втора част (наименувана "Какво всъщност се е случило") в 12 глави е представена историята на "Проекта", измислен от Роджър Манърс, V граф Рътланд. Тук подробно е описано кой е този граф, връзката му с Уилям Шекспир от Стратфорд-на-Ейвън, връзката му с лондонския театрален свят, пребиваване на Роджър Манърс на места (Италия, Англия, Шотландия, Дания, Франция), свързани с Шекспировите пиеси, съдбата на неговия мащабен проект (мистификацията "Уилям Шекспир").

​

Що се отнася до художествено-документалния филм (сценарист и режисьор – Лиза Боева), то тук цялата доказателствена част (използвана в монографията) е снета: това, че не Уилям Шекспир от Стратфорд-на-Ейвън е автор на Шекспировото творчество, е поднесено като обикновена обсесия на един странен театрален режисьор – Селзник (в ролята – Ицко Финци).

​

Селзник, обсебен от своята идея, тръгва да пътешествие по местата на действие на някои от Шекспировите пиеси – Верона, Мантуа, Милано и т.н. Документалната част на филма не е в използване на архивни документи, подкрепящи неговата идея, а в начина на заснемане – актьорът Ицко Финци наистина се наема на определена работа, наистина извършва дадени дейности. Например Финци е назначен за 25 дена от общината на Верона да развлича туристите на ключови за града места: в определени часове той трябва да свири на цигулка за посетителите (например в Арена ди Верона, в дома на семейство Капулети на ул. "Капело" 23, пред църквата "Сан Пиетро" и т.н.).

 

Или: Финци е назначен за есенния сезон като общ работник в имението "Белвоар" (домът на фамилия Рътланд).

​

Според сценария на Лиза Боева Селзник има откритие (в академичния труд тази теза е обоснована, във филма – не, тук идеята е представена като интересно хрумване на героя): неназованият остров на магьосника Просперо от пиесата "Бурята" – това е един от еолийските острови – Вулкано. Селзник (Ицко Финци) пристига на острова и се заема с изследването му, което се оказва трудоемко: вулканичните пясъци са силно нагорещени, серните изпарения носят зловонната миризма (за която споменават персонажите в пиесата), хълмът към кратера на вулкана е каменист и твърде дълъг.

 

Ала, оказва се, за актьора Ицко Финци това е позната територия – тук преди полови век той е снимал друг филм, отново за луднал творец: "Чонтвари" на режисьора Золтан Хусарик. Тази история (актьорът, върнал се с нова роля в същия призрачен пейзаж) за мен бе добре позната и ми се струва тук интересна игра на Провидението. Според мен включването на този житейски реален елемент в тъканта на филмовото повествование би дало интересен постмодернистичен тон и съжалявам, че режисьорката не се е възползвала от дадените й фантастични обстоятелства.

​

Докато Селзник (Ицко Финци) обикаля местата, свързани с историята за Роджър Манърс, Уилям Шекспир от Стратфорд-на-Ейвън и знаменитите пиеси, действието във филма е пресичано от театрални фрагменти: на сцена деца (6-12-годишна възраст) играят сцени от Шекспирови пиеси. Децата не изговарят буквално театралния текст – те със свои думи предават дадена ситуация, диалог, монолог… Театралният реквизит е оскъден и символичен – палки са конете, които те яздят, палките са и мечове, и черпаци, и тръби, и пера за писане. Облеклото на децата-актьори също е символично: те са с черни клинове, наметнати с различни разноцветни роби – т.е. дрехите им хем не съответстват на елизабетинската епоха (или на времето, в което се развива дадената Шекспирова пиеса), хем не са съвременни (или изобщо – нормални) дрехи. Това са условни костюми; децата са поместени в условен декор и боравят с условен реквизит – всичко тук е именно театрално; и поради наивния начин на игра – всичко тук е театрално-провинциално.

​

Това, че режисьорът Селзник поставя Шекспирови представления именно с деца, прави неговият персонаж още по-странен. Във втората половина на филма се появява още едни водещ персонаж (все така странен) – един инспектор, който разследва Селзник. Получава се двойна игра: инспекторът (в ролята – Георги Михайлов) търси режисьора, който търси истинския Шекспир. Това е остроумен сценарен ход, който, обаче е усложнен: не става ясно дали цялата тази огърлица от търсачи не е реалност единствено в главата на разказвача (чуваме неговият глас зад кадър). Този глас (зад кадър) разказва историята на Селзник, представя мислите на Селзник, разкрива мотивите на инспектора. Нещо повече: този глас звучи дори от името на началника на полицията, от името на други появяващи се второстепенни герои.

​

Тук е използвана структура, позната ни от романа на Джон Барт "Химера": Шехерезада разказва история на Шахриар, но с гласа на Шахриар; в ума на Шехерезада се заражда мисълта, че Шахриар е измислил не само звучащата история, но и самата нея…

​

Този постмодернистки метод е използван още веднъж във филма на Боева: децата-актьори играят Шекспирови герои в странна монтажна връзка – момчето, играло Хамлет, в следващия фрагмент играе Яго, а сетне – граф Глостър… Сменят се костюмите (робите в различен цвят), ала декорът остава непроменен (черни завеси), реквизитът остава непроменен (споменатите пръчки, например).

​

Нека в края на своята рецензия се върна отново към изходния текст: академичния труд на доц. д-р Лиза Боева "Проектът "Уилям Шекспир". Корицата на тази книга ми напомня: нужно е да се отнасяме към великите митове (какъвто, несъмнено е митът "Уилям Шекспир") не само сериозно, не само от академична висота. Защото е възможно онова, в което днес сме убедени (например, че Уилям Шекспир от Стратфорд-на-Ейвън е единственият и несъмнен автор на пиесите "Хамлет" и "Лир"), да се окаже неистина само век или два по-късно.

 

На корицата е поставена снимка от една къща, затулена в гъста висока неокосена трева.

 

Само допреди 24 години се смяташе от цялата историческа общност, че това е родният дом на Мери Ардън (майката на Уилям Шекспир). През 1930 г. учените се обединяват около тезата, че без съмнение това е светиня – не къде да е, а именно тук се е родила майката на великия Бард. И, разбира се, мястото веднага се превръща във водеща туристическа атракция: тук денонощно бди охрана, снимат се документални филми и игрални въстановки, провеждат се семинари на най-високо университетско ниво… И така до 2000-та година, когато се установи, че домът не е бил дом точно на фамилия Арден, а на техен познат (дори не роднина). Разбира се, туристическият поток секва, дворът опустява, охраната се премества да бди над друга светиня… и се появяват тези чудни избуяли трънаци, поместени на корицата на книгата "Проектът "Уилям Шекспир".